Душата на къщата

(На Даниел) 10.07.2024 г. Смениха вратата към двора. Душата на къщата, прозорецът към двора, творческото ми вдъхновение... Светлинката нощем от уличното осветление, което призрачно озаряваше трапезарията ми. Вдъхновенията ми денем, когато стоях на голямата маса и черпех от слънчевата светлина, влизаща през нея. Носталгията и мистиката, нашепвани от двора. Летата ми, в които резедавата лозница протягаше ръкави да ме погали. Тихите есени, когато багрите на лозата се прокрадваха през нея, за да оцветят стаята ми в палитрата на есента. Зимите, в които снегът заставаше на прозореца да ме гледа с пухкавото си обаяние и белия си балтон. Месеците февруари, в които валеше дъжд и сивотата на деня се оттичаше през влажния капчук. Пролетите ми, в които розовите венчелистчета погалваха стъклото. Месецът април, в който се влюбих в теб. Лилава пола, лилаво бюстие, черна дантелена блуза отдолу, черен чорапогащник и черни обувки на ток и ти не ме забеляза. Какъв пропуск!!! Цял месец и 20 дни по-късно събрах смелост да се запозная с теб. Вечерите, в които стъклото светеше като малък пожар, а аз вътре пишех поредната си проза. Посоката, която сочеше към теб. Диханието, устремено към теб, към малкото кръстопътче, към квартала, към магазина, към всички тук. Сега я нямаше. Светлината вече не идваше от двора. В стаята бе глухо, тъмно и прозаично. Отвън не се виждаше оранжевият пожар на лампата. Не се виждаше душата ми, която твори. Но имаше, имаше път към теб, защото усещах присъствието ти. Дори вечер, когато всички се бяха прибрали по домовете си, а ти още стоеше на магазина. Безплътно, но те чувствах. Теб те имаше и в стаята ми, толкова силно, сякаш наистина бе тук. И не ми липсваше, защото запълваше сърцето ми. Днес те видях и ти махнах два пъти. Както и ти на мен. Благодаря ти за споделеността, за доверието, за духовността! Благодаря ти, че те има и че не ме напускаш... 12.07.2024, 1:10