Писателство 🖋

Мен никой не можеше да ме учи как се пише поезия и проза. Писателството идваше от сърцето и душата ми, а не от разума ми. И се лееше като разкош. С цялата си литературна похватност, съществувала някога. И дори Александрийската библиотека не можеше да ми съперничи по талант и изкуство. Аз го имах в себе си. Можех го. С толкова любов, че каквото и да напишех, ставаше красиво. Галеше сетивата. Като нежни струни на (сред)нощна китара. Като докосването на звездите. Като мекотата на опала. Като преливането на цветовете му. Като посвещенията на момчето, което обичах. (Даниел) Като волността в небесно-синия полет. Като звездите, изгряващи като малки огньове. Като пустинята, нажежена до червено. Като пазвите на вятъра, в които се криеше свободата. Като галопа на свободен кон. Като митологията на вълшебството. Като розовите пъпки, пламнали като малки плаамъчета (на)сред зеленото море. Като песента на птичките, носеща се по неведоми петолиния. Като музиката на душата, странстваща с вятъра. Както животните, в които имаше толкова любов. Като любовта, която беше навсякъде. Мен никой не можеше да ме учи как се пише. Защото той трябваше да се учи от мен, а не аз от него... 29.07.2024 г., 13:43