Студен съботен следобед под голото небе... 🩶🩶🩶🩵🩵🩶🩶🩶

Под студеното небе се намираше сивият град. Сивият град, скупчен в ламарината на светлосиньото небе. И я дращеше с ръбатите очертания на къщите и блоковете си. И подписваше тази карикатура с графитения почерк на съботния студ. Да, ноември си заминаваше, но бе всеноче тук. И искаше да изстуди земята, за да я подготви за зимата, когато декември дойде и разстеле бялата си пелерина по черната земя. Беше следобед и слънцето бавно захождаше зад склона. Скоро щеше да се скрие на завет и да продължи неуморния си път. А тук тихо се спускаше мракът. Като черен плащ или черно фередже, с което се забулваше денят. Денят не искаше да разкрие лицето си, да го озари и усмихне на изнурения минувач. А тайнствено и сенчесто си заминаваше, за да отстъпи място на нощта. По склона се стелеха есенни листа и плодове. Търкаляха се в устрем да се слеят със земята. И никога не се сливаха, а стояха като килим, изгрял над студената повърхност. Вятърът бе издухал облаците и сега бе спокоен. Беше се прибрал в зимния си хамбар да се наяде с още студ, за да се появи отново тук. И да разлюлее градината. Но не днес. За днес и предната нощ бе достатъчно. Бе събрал достатъчно листа, с които да загърне студената снага на земята. И лозовите листа се бяха накупчили като дружина деца, изплашени от студа. И се завихряха в ъгъла на блока или на къщата. Те танцуваха своя невесом танц. Дворът беше опустял. Плочите му, изстинали от лятната жега и зной, сега заспиваха сивия си сън. Пейката също притихваше, разкрачена от някогашни седенки. Сега нямаше кой да поседне на нея. Не и покривите, които кармазяно дращеха студа с ръбовете на своята керемиденост. Нямаше кой... Да излезе навън и да събере малко вятър, защото вятърът бе тъй студен и неприветен... И пъдеше пътниците, вместо да ги сплотява. А аз гонех листата в мислите си о сънувах как черните клони разграфяват простора на някаква напускането, по която течаха като вени едни реки от топла кръв. Кръв, която обагряше простора с топлина и смисъл. Защото в топлината се откриваше смисъла. А любовта - в топлината. И какъв ли бе смисълът, ако нямаше любов? Може би само гол и пуст пейзаж като този. В който талантливите художници откриваха красотата дори в челната сивота. И я рисуваха с перото на вечността... 23.11.2024 г., 15:48