Джаз 🎷

Животът е кратък и тъжен като джаз-песен. Той кънти по стените на червеното заведение с приглушена светлина и оглася въздуха с ароматния си саксофон. В дъното не забеляза ли онзи тайнствен левент, който ти се усмихва загадъчно? Облечен в бежев шлифер и бимбе, той носи същата онази неискрена усмивка, с която ще те обсипе и дискотечният сваляч. Само че тук много по-изтънчено и галантно. Той всъщност не идва до масата ти. Изпуска кълбо дим от дебелата си кафява пура и те наблюдава с мътен поглед. Твърде престарял е за това. Вече е на 54, макар и силно запазен и съхранен. Наживял се е на жени и момичета. Сега просто иска малка дружина от 5-6 мъже, малко карти, джаз, уиски и уютна музика. Музикантът със саксофона свири с онзи отработен похват, с който всеки джаз-изпълнител поднася изпълнението си. Кръглите маси са пълни и оживляват заведението с веселия и задушен глъч, който се чува. Ти вървиш и търсиш своята маса. И никъде не я намираш. Никъде няма място. Сякаш че не пасваш тук. Не ти е тук мястото. То ти не пасваш и на целия живот и никой бе може са ти даде обяснение защо си тук. Защо се мъчиш толкова. Защо няма любов. Защо не се получава, както ти искаш. Защо се влюбваш, а няма развитие. Толкова много въпроси без отговор... И се луташ между масите като сламка в житейския океан. И намираш своето място някъде в дъното на заведението. Откъдето все още те наблюдава онзи левент. Но знаеш, че нищо няма да се получи с него. Вече не си на 19 да вярваш сляпо на всеки мъж. Знаеш, че са лъжци и не обичат така, както би искала. А той е и на години, а ти си доста по-млада. Нищо не може да ти предложи. Освен един неискрен романс. Никоя уважаваща себе си жена не търси това. Но тя дори и да не го търси, нерядко го намира и дори с това започва животът ѝ. Страхотен шамар, без дори да знаеш защо. Какво си направила, че страдаш толкова много. И най-големият парадокс и цинизъм е, че всъщност нищо не си направила, а се мъчиш. Без вина виновна. И това е репертоарът на живота ти. Никой не ти дава дори заслужения отговор защо е така. Защо си в тоя затвор на мъката и страданието. Животът е кратък и тъжен като джаз-изпълнение. Да, може да продължи няколко часа, но ще свърши и всички ще се разотидат. Ще опустее заведението. И после навън ще срещнеш онзи левент, който те гледаше от дъното. Само че тук ще запали не пура, а цигара. И далеч няма да е толкова привлекателен, колкото ти се бе сторил вътре. Неоновата светлина на заведението го огрява и ти го виждаш. Вече е пиян. Нестабилен. Ненадежден. Той точно затова и не е успял да създаде семейство. Отстрани на очите му личат бръчките на неискрените усмивки, които цял живот е подарявал. И ще продължава, докато е жив. Защото това е животът му. Но неговият живот се преплита и с животите на тези, които искат нещо искрено. Но не го намират. Защото животът не може да им го предложи... 30.11.2024 г., 9:24