Пасторът 🖤🧙‍♂️

На Данаил Него ден тя го чувстваше по по-особен начин. Като пастир, пастор или духовен водач. Като висш вселенски учител или маг. Като магьосник или черна дупка, която я поглъща. Или дори като палач, който разсича мечтите ѝ с един екзекуционен жест. Тя го обожаваше. Любуваше му се и искаше много повече - да потъне в обятията му и повече да не се спаси. Да се удави в черните му дрехи и горещата му като огън кръв. Тя искаше да припадне в расото му, а той да окачи на врата ѝ безпощадната си примка. Присъствието му магнетично я привличаше и тя усещаше как изпада в необяснима примала. Тя го придърпа към себе си и го погледна в очите. Тези очи, замрежени от падналата над челото му качулка. - Не ме ли искаш? Не съм ли хубава? - тя много добре знаеше, че е хубава. А той - още повече. - Знаеш защо. Не искам проблеми с мъжа ти. - Но как, аз те искам... - проплака тя. - Имам особена мисия тук. Не можеш да знаеш за нея. - Той я погледна горещо в очите и в зениците им пламтеше огънят на въздържанието. Искаше му се да я целуне, но трябваше да запази целомъдрие. Тя не знаеше нищо за неговата мисия. Искаше просто да потъне в расото му, а той - да я обладае. Но усещаше, че това е немислимо. И ѝ причиняваше непреодолима мъка. Той тръгна нагоре по склона. Имаше някаква уговорка. Нея я остави сама при църквата да наблюдава отдалечаващата му се фигура. Тя остана сама с мислите си. Да продължили да го желае или да се откаже? Но не можеш да се откажеш толкова лесно от този, когото обичаш. В главата ѝ воюваше колебане. Можеше ли да води връзка с двама? И щеше ли да започне изобщо такава? Присъствието му издаваше неизвестност. Тя го познаваше отнякъде, но не знаеше откъде. Може би от минал живот, но не си спомняше нищо. Единственото, за което мислеше, бе черната му качулка, която я бе пленила с въздържателната си строгост. И безмълвието, което я възбуждаше. Тя го жадуваше, а знаеше, че бе като нарисуван ручей, от който не може да пие... 06.08.2025 г., 12:58