Страсти през август 🧡🌠🧡

На Данаил Тя се показа на терасата и той ѝ помаха. Беше се събрал с всичките си приятели пред магазина и си говореха. А тя липсваше. Бе облечена в зелена пола с цикламени орхидеи и носеше черно бюстие. Лозницата прикриваше стройното ѝ тяло. Той ѝ помаха да отиде при тях. Липсваше нейният цвят и присъствие. Тя събра смелост. Слезе по каменните стълби. И отиде. С бляскавата си осанка. И неподражаемо величие. Мина със самоуверена походка и всичките мъже я огледаха одобрително. Всички я желаеха, но тя принадлежеше само на един. На Него. На Онзи, на когото всички се подиграваха. На онзи, най-скромния, тихия и прикрит от всички. На онзи, който почти не говореше. На онзи, който изобщо не се хвалеше с постиженията, парите, знанията си. Който просто си мълчеше и наблюдаваше синия ефир и терасата ѝ. Да се появи Тя. И тя винаги се появяваше. Да простира, полива градината или просто да мечтае. И той се влюбваше в нея всеки път, когато я види. Но този път бе неудържим. Затова я повика. И тя отиде. Погледна го със загадъчния си поглед и влезе в магазина да си вземе разхладителна напитка. Като излезе, той я чувстваше. Искаше да се слее с нея. Тя го поемаше с диханието си и му се любуваше. Искаше да потъне в прегръдките му. И беше нощ. Звездите валяха от небосвода и се стичаха като златни реки по наклонената улица. И тя пееше. И той я приближи. Луната се отразяваше в светлите ѝ коси. Той я прегърна. Тя му се отдаде. Искаше да я изпълва. Искаше да го изцапа с влагата си, да му остави трайно своя печат на страстта, сладостта и сладострастието... И той да лепне по кожата му завинаги... Искаше да го плени и покори и, всъщност, почти беше успяла. От едно самотно и необвързано момче го бе превърнала в любящ и покорен мъж... Те се насочиха към къщата ѝ и той започна да я целува страстно във входа. Ръката му се провря под полите ѝ и докосна разцъфналата ѝ роза. Докосна гърдите и косите ѝ. Повдигна таза ѝ и я долепи до стената. Проникна в нея само с едно плавно движение. Влагата ѝ вече го бе превзела. Той знаеше, че е неин и няма никога да се отлепи от нея и от съвършената ѝ женственост. Времето не бе спряло - то никога не бе съществувало - и той сега осъзнаваше този дъх на вечност, който му поднасяше нощта. И се загуби в нея и плътта ѝ. Устните му потъваха в румената ѝ кожа... Той я пренесе до входната врата на дома ѝ. Тя отключи и продължиха да се любят на двойното легло от полиран дъб. После тя се сгуши в гърдите му и промълви: "Обичам те". Той дори не изчака да произнесе последната сричка. "А аз теб много повече" и я целуна нежно по челото. 03.08., 21:44; 04.08.2025, 13:26