Училището

На Алтина 🩷👑🩷 Тя беше седнала на пейка в двора на училището. Детето ѝ играеше с другите деца, докато залезът тихо запалваше запада с прасковените си краски. Небето, изчистено от облаци, гореше. Днес бе поредният горещ августовски ден, запалил лятото в знойната си жар. Лястовичките отдавна бяха пораснали и бяха готови да напускат родните земи. Тя скръсти крак и се замисли. Как течеше времето... Кога беше била дете и кога е майка... Как минават годините... И животът е един сън - среща те с хора и те разделя с тях. Отлитат някъде... на север, на юг... Накъдето си искат. И ти оставаш сама. Сама с мислите си. Заслужаваш ли го? Нима не заслужаваш да бъдеш обичана? Тя се беше затворила в себе си, а това бе най-страшно. Нямаше да прости на хората. Тогава се появих Алтина и баба ѝ. Десетгодишното момиченце се заигра с другите и закара велосипеда на едно от момчетата. Ивалина не я поздрави. Не и до момента, в който Алтина ѝ махна. После се свечери. Ивалина не искаше да остават повече. И аше и други познати, включително нейна съученичка от началното училище. Тя беше тук със сина си. Ивалина и Малвина тръгнаха. Майката все се чувстваше виновна за нещо. За това, че никой не иска да проникне във вътрешния ѝ свят, да я разбере. За това, че оня Данаил не беше и никога нямаше да бъде другото ѝ аз. А и го нямаше вече от месец. Онази посока пак ѝ го беше отнела. Онова село... манастирът... лечебницата... Луната изгря и увенча като корона тъмносиньото небе. Още много имаше, докато се покачи в средата на небето. А тя... беше на терасата. Бе сложила детето да спи и мечтаеше на свободния августовски вятър. Най-после свобода. Такъв е животът, както казват. Не става, както ти искаш. Намираш се на долната земя и не знаеш, дали има горни земи. Животът е свързан със страдание. Страданието на несбъднатостите... И още много причини. Помечтай пък, може и да ти се сбъдне все някога. По-добре е да си жив в мечтите, отколкото мъртъв в действителността... 11.08.2025 г., 22:47