Неслучайна неопределеност

На Данаил Тя полегна на леглото и той зае място над нея. Погали шията и косата ѝ с едно нежно и искрено движение. Целуна я страстно и членът му искаше скоро да се прибере в топлата ѝ плът. Той я възбуждаше силно и тя затваряше очи и разтваряше устни да погълне страстното му дихание. Той се намести и Проникна в нея. Искаше да види къде влиза, но тя не му позволяваше. Той влизаше в Рая, а искаше да види портите. Вече виждаше русите ѝ коси и червените ѝ устни. Тя не можеше да му се насити. Имаше чувството, че няма да ѝ стигнат цели две вечности да му се наслади и насити. Че колкото и да се опитваш да спреш времето, то се изплъзва като пясък в пръстите ти. И нищо не може да се върне назад, освен в онзи спомен, който си съхранил. Освен ако споменът не е бил мечта. Макар че мечтите и спомените имаха еднакъв статут - недействителни към настоящия момент. Дори и нещо да се бе състояло, то бе минало и вече го нямаше. Дали бе спомен или мечта - все тая. И отново онзи жужащ шум, сякаш той мислеше за нея. Искаше му се да я изпълва. Тя не можеше да свърши, искаше да се пръсне като галактика с безброй ръкави. А той, заточен в своя скучен затвор, я дебнеше в мислите си. Нямаше смисъл да я преследва, защото тя не бягаше от тях, а му се отдаваше. И всичко ставаше толкова лесно... Мечти или действителност - двете страни на една барикада. Денят и нощта на една планета. Двата полюса на един неопределен Космос... 31.07.2025 г., 22:07