Неделен следобед

Шарените сгради бяха разхвърляни като кибритени кутии по есенния склон. Тихият неделен следобед заспиваше, сгушен в реверите на града и се кискаше на всички празни автобусни спирки. Наоколо не минаваха трамваи. Изток беше. А на запад заспиваше сиянието на слънцето. То очертаваше смуглите контури на джамията и прозяваше виденията си в очертанията на облаците. А на югоизток небето разгръщаше тъмносин лик. Колко лица имаше небосводът? Може би колкото са и моите настроения - милиард и едно. И не ги криех. Познавах ги всичките до едно. Пазех ги като маски, с които закривах горестното си лице. Лицето, предавано безброй пъти от безмилостни рицари... 30.11.2025 г., 19:46