Есенна разходка

На Магдалена (дъщеричката ми) и Данаил Тя се качи по склона, държейки за ръка малкото си детенце. Над тях надвисваше като арка студеното и синьо мраморно небе. Облаците като жилки разпиляваха своите снаги и като змии пълзяха по гладката му повърхност. Тя поиска да завият нагоре по прекия път. Детето ѝ се заинати. Захленчи и захлипа. Тя вдигна момиченцето на ръце и продължи пътя. Минаха точно под блока му. Блока на близкия ѝ комшия, с когото бяха влюбени платонично от години. И винаги се пазеше любовта им. Рой като че ли никога не беше у тях. Никога не се усещаше присъствие. И строгият му аскетичен живот личеше по стените. Тя продължи и зави зад ъгъла на близката къща. Подмина смокинята, двора, дървената врата. Достигнаха нов ред къщи с огради от символи на любов, вечност, безкрай, древни цивилизации. Тя се размечта. Може би сърцето ѝ беше хвърлено някъде на изток. Повървяха още малко и стигнаха яслите. Мартина остави детето и продължи към парк Кьошковете. Искаше да се полюбува на есенната природа. Да си отдъхне. Да погледа новите статуи. И забравената зоологическа градина. Бликащата чешма със студена вода. Острите завои към крепостта. Угасващата гора. Тя вдишване въздуха и дочуваше сеч. Грозен звук от тихата гора. Посечени като трупове дървета, лежащи на земята. Тя продължи по пътя към Паметника. Дългата разходка разтоварваше мислите ѝ, а есенните лъчи се процеждаха иззад голите скелети на дърветата. Тя продължи и на една отбивка поседна на дървената пейка между двете стари ели. Помечта малко и тръгна. Надолу я чакаха сивите гранитени стълби към града. Тя ги слезе, прибра се у дома и се сгуши в своето уединение... 26.11.2025 г., 22:01