Среднощно огледало 🌌🪞

На Даниел Той тръгна нагоре по косата улица и се чу зловещ кикот. Кикот като на сова или нощна граблива птица. Самата му походка беше като на сова и той носеше тайнствената си осанка, облечена в чернокрило яке, лъщящо като перата на гарван. Имаше нещо необяснимо в него. Сякаш не беше от този свят. А носеше загадката на други времена, скрити в прегърбеността му (която се появяваше понякога) или в достолепния му стоеж, проявяващ се в друго време. Цялата Вселена се оглеждаше в него. И той самият отразяваше Вселената. Изведнъж се появи тайнствен блясък. Пак кикот. Беше самота. Само той и Вселената. Падаха звезди. Блъскаха се планети. Бе като гигантски неведом катаклизъм. Едно дърво изстърга тъмносиньото небе и заваляха залези. После небето се коронова с половинчатата луна. И пак кикот. Зловещ и незнаен. Посока - тайнствена. Небе - бездна. Кварталът страхливо се сви в яката си от студ и примря във февруарската тайнственост. После един черен летеж надраска пространството. А горе беше светлинка - далечен оранжев пламък, увенчаващ прастарата крепост. Едно кубе и надупчено кръстовище, което разперваше ръцете си като ръкави и сочеше посоките на света. А той... блуждаеше като измислена никаквица, забулена в забвение. Наблюдаваше го единствено Тя (Вселената) и го прибираше във вените си. Където да тече като съдбовен вакуум. И да изпитва вините на хората... 06.02., 21:53; 07.02.2025 г., 15:48