Совата 🦉

На Даниел Совата се появи. С издължени бакенбарди. С чернокрило яке. Със сиво оперение. С ръце като криле. Със стойка като на нощна птица. И застана като на клон. В дебнене на малка мишка. Такъв си беше той - безобиден. Може би беше обиден за по-дребните от него, а такива почти нямаше. И гласът му не се чуваше изобщо. Но присъствието му направо крещеше в душата ми с огнени пламъци. И разплалваше огнената експлозия. Дали трябваше да стана безлична като него или да си остана същия пожар? Не беше редно аз да съм отворена книга, а той да е заключена врата, обрасла с бръшлян. Защото истинската ми същност беше такава - да се доказвам, показвам и доминирам. А това не биваше прието. Трябваше са се науча да не го правя ли? Ето ти един парадокс: не можеш да изживееш това, което искаш. Трябва да се държиш по определен начин, а съзнанието ти крещи по друг начин. Някой дава тон на гласа ти, на песента ти. Някой изкривява сол-ключа на петолинието ти. Някой изопачава нотите на мелодията ти. Някой обезцветява цветовете на дъгата ти. Някой обезличава шарките на душата ти. Поради неспособността си да те приеме. И от неговото неприемане страдаш ти. Ти, който си създаден за любов, необят, себеизразяване, пъстроцветност, въображение, илюзии и тяхното сбъдване, биваш "учен" да не го правиш. Да спреш да бъдеш разноцветен. Да спреш да бъдеш шумен, с приповдигнато настроение, влюбен или открит. Та се питам: ти ли имаш да учиш от тях или те от теб? Защото аз не мисля, че имам какво да уча от тях. Смятам, че те имат какво да учат от мен. 30.05.2024, 16:09