Стая

Тя стоеше насред разхвърляната стая и плачеше. Кръстосаният ѝ крак унило и небрежно докосваше чантата ѝ, която беше на земята. Сълзите ѝ се търкаляха и в тях бе потънал Даниел, нейното последно несподелено влюбване. Кога ли щеше да го види? Тя не знаеше. Отвън валеше дъжд. И отмиваше стъпките, които бе оставил в квартала. От него сега нямаше и следа. И тя го срещаше от дъжд на вятър пред кварталния магазин, побрал толкова много човешки съдби, мъки, радости и хвалебствия, потънали на дъното на чаша бира или патронче ром. Толкова много беседи се разискваха там. Тя плачеше и мечтаеше за него. Той бе потънал в очите ѝ, откъдето не искаше да се спаси. Дори сълзите ѝ отказваха да го извалят заедно с майския дъжд, ръмящ отвън. Него го нямаше в стаята. Беше там, но бележеше безприсъствено присъствие, защото бе само в мечтите ѝ. Дали и тя бе в неговата стая, в неговата къща? Тя дори не знаеше къде живее той. А той знаеше, защото понякога се явяваше около 10 часа пред магазина, а къщата ѝ беше точно срещу него. Или понякога следобяд, но нея тогава я нямаше в къщата. Беше при майка си, милата си майчица, която обичаше повече и от себе си. Дали тя бе в къщата му, в стаята му? Не можеше да знае. Какво ли мислеше той, за какво мечтаеше?... 03.05.2024, 20:26