Невидим зограф / Сенки

На Даниел Сенките пълзяха като змии в квартала. Извиваха се, плъзгаха се и се скрива скриваха пак в старата си дупка (зимата). Те само чакаха земята да се вледени, за да заспят зимен сън. И отново да се покажат през лятото. А дотогава... щяха да крепят крайпътните тунели с неведомото си величие. И да напомнят за лятото и за горещите дни, които минаха тъй кратко... като крайпътен трен, забързал се към незнайното нищо. И отново да се потопят в неведомата гара, стъкмена край релсовия път. А скалите на Мадара се извисява извисяваха гордо и пъчеха скалните си гърди над простора. А аз се мъчех да стъкмя всеки спомен и да го зашия в палто от кръпки. Където щеше да си и ти (Даниел) и всеки, в когото съм била влюбена или е бил част от живота ми. Защото Лятото заслужаваше да се пишат поезии и прози за него. Бе толкова мистично, колкото и пролетта и всеки друг сезон. Сега в августовите му пазви се криеше ти и чакаше да се покажеш. За да те видя за пореден път. Всичко беше една илюзия. Нямаше да те загубя никога, макар и декорите временно да те скриваха. Какво ли нашепваха те? Аз чувствах присъствието ти и то ме сгряваше, окриляваше ме. Уповавах ти се, вярвах на теб и на всеки сбъднат сезон, откак те срещнах. Ти имаше значимост в живота ми и придаваше багра на всяко годишно време от палитрата на пъстроцветността си. А аз ти давах най-розовия си цвят, с който ти изпращах любовта си с чрез неведомите писма на вселената. И пишех с незримите писалки на мисълта. Която се лееше като Водолей и припяваше ангелските му химни. А аз просто се гмурках в златисто-синята светлина на трапезарията, от която ти посвещавах съкровените си мисли. Те се събираха като ято и пристигаха до дома ти, само на 30-40 метра оттук. И озаряваха лика ти всяка сутрин, за да ти нашепнат, че те обичам... 09.08.2024 г., 09:34