Убийство

на Лозан - Само не ме убивай, моля те... – му беше казала тя със сподавен, треперещ глас. - За нищо на света не бих дори си го и помислил, как се събраха тези думи в устата ти, в ума ти?... – я бе утешавал той. Тя се бе сгушила на рамото му, той бе прегърнал мокрото й лице, мокрите й коси с треперещите си пръсти... Навън валеше, докато те стояха в барчето и гледаха дъжда как изронваше мъгливите си сълзи и те се стичаха по плачещите тротоари... Той се бе върнал отдалеч и златната есен го бе погълнала със златистото си сияние при момичето му, при любовта му... После отидоха у тях и се любиха... много часове... бавно, чувствено, горещо, трепетно... Тя потръпваше при изгарящото му докосване, при допира с кожата му, с тялото му, с гърдите му... Попиваше целувките му с влажните си устни, жадуващи за още любов, още чувство и страст... Той силно покриваше тялото й, натискаше я, обладаваше я... Тя се отдаваше немощно... Душата си, гърдите си, лоното си... Любовта си... - Обичаш ли ме?... – го бе питала тя. - Обичам те и винаги съм те обичал – отговаряше той и я целуваше нежно. - Колко ме обичаш? - Безкрайно... - Тя затваряше очи и се усмихваше... У нея имаше някакво вътрешно спокойствие... До един миг, от който той започна да й пише и да й се обажда по-рядко. - Какво има, кажи ми? – го попита тя. - Нищо няма, скъпа. - Зная, че ме лъжеш! – очите й започнаха да се наливат със сълзи. - Не те лъжа, какво ти става? - Кажи ми истината! Имаш ли си друга? - Не! – гласът му беше сух. Тя усещаше, че крие нещо от нея, а потайната му същност му пречеше да й каже истината, защото знаеше, че щеше да я убие. Само той знаеше какво се крие в дълбините на собствената му душа и стаяваше всяка болка, всяко чувство, всяка емоция там, без да ги споделя с никого. Той бе странна личност. Може би още я обичаше, онази, предната. Калина я мразеше. Мразеше я, защото тя се бе държала ужасно с нея. Бе дори проклела любовта й с Ясен без Калина да бе имала вина. Калина и Ясен някога бяха били съученици в началното училище и се знаеха от деца. Нищо че тогава се мразеха. Сега кой вятър го бе довял при нея и те имаха любовна връзка, която той пожела. Той започна любовта си с нея. - Сигурен ли си? – попита нетърпеливо тя. Той замълча. – Криеш нещо от мен, нали??? Имаш си друга!!! Нали??? - Престани, защото започвам да се дразня! – за първи път той бе започнал да се държи грубо. Думите му се забиха като ками в сърцето й. - Защо ме убиваш така? – гласът й затихна, но само тя усещаше, колко болка има в него, докато отвътре ридаеше, угасваше бавно... - Какво ти става, престани с тези драми твоите! – извика раздразнено той. - Такава съм, не можеш ме промени! Мразя в душата ми да вали, а аз да се преструвам, че ми е слънце! - Скъпа, успкой се. - Не мога да се успокоя! Ти уби душата ми! Мога ли да бъда спокойна? – крещеше тя и хълцаше, а страните й се покриваха със сълзи. Солта изгаряше меката им руменина. Сърцето й щеше да се пръсне. Сърцето й, любовта й, надеждите й, мечтите й, шансът й да си има детенце... Всичко. Всичко се бе срутило като пясъчен замък. Свят й се виеше и едва запазваше равновесие. Не можеше дори да каже обича ли го, мрази ли го в момента. Тя не можеше да го мрази. Сърцето й бе разбито на хиляди отломки. Безбройните връзки, които бе имала с толкова мъже, които идваха и си отиваха, вземаха, а не даваха и никой, никой не й предлагаше дом, уют и семейство... Разбитите й надежди, които всеки път оживяваха като феникси за следващото, поредно убийство... А бе повярвала, че той ще бъде мъжа, който няма да я изостави, ще й даде бъдеще, семейство... Тя не можеше да издържи на тоя живот повече. Изведнъж припадна. - Калина! – развика се Ясен – Калина! Чуваш ли ме! – той разтърка пулса й. Нямаше го. – Калина! Какво, по дяволите ти стана?... 5 минтуи по-късно тя пътуваше в линейка. Ясен бе край нея и бе закрил очите си с ръце. Като пристигнаха в болницата, я откараха в Спешното. Там я положиха на легло и я сложиха на системи. Мариела, майка й, пристигна всеки момент. - Какво направи с дъщеря ми, чудовище! – тя се разрида неутешимо. – Не бяхме ли ти казвали, че е анемична и всеки нервен срив би бил пагубен за нея?... – майка й падна край леглото на Калина, като започна да целува лицето й, челото й, страните й... - Губим я! – бяха казали лекарите, три часа след като тя постъпи в болницата. След няколкото банки кръв, които й бяха преляли, а пулсът й не се ускоряваше. В един момент съвсем загасна. - Чудовище! – майка й крещеше и ридаеше, като хвана Ясен за раменете и го разтърси силно – Защо я излъга, защо започна с нея, щом не си имал намерението да продължаваш?... След три дни бе погребението. Ясен се появи, облечен в черно. Той носеше в ръце шест бели рози. Главата му бе оклюмала, но не плачеше. „Аз я убих”. Тази мисъл го раздираше отвътре. „Щеше да е по-хубаво никога да не се бе появявал в живота й” – кънтяха думите на майка й в съзнанието му. „Аз съм убиец”. „Аз съм убиец”... Мислите му не му даваха покой. Той не можеше да продължи с другата след това, което бе извършил. Мразеше се. Мразеше я. Мразеше всичко. И себе си. Най-вече себе си. Вечерта той излезе с приятели и се напи. - Моля ви, убийте ме – той бе мъртвопиян – Не искам да живея повече. – Сърцето го болеше. Душата му се мяташе като на предсмъртен одър в гърдите му. Той взе един нож. Не. Щеше да е по-добре да скочи. Той се качи на последния етаж на една висока сграда. Пълната ноемврийска луна озари черния му перчем. - Идвам при теб, Любов моя. Ти дори не можа да разбереш, колко много те обичам. Бях несигурен. Бях слаб. Бях объркан. Обичах те толкова много. – той се разрида. – Не мога да живея без теб. Не искам да живея без теб. Идвам при теб, Любов моя.... Той полетя надолу. 3.10.2017 г., 21:53