Луна в Скорпион

Той не можеше да погледне в очите й в този момент. Имаше нещо зловещо в тях. Нещо тайнствено, нещо мистично, нещо дълбоко. Океан от чувства, бури от желания, стихии от обсебване... В тях имаше отмъщение, възмездие... Тези очи бяха бездни... Бяха дълбоки като океан. Той се страхуваше да не потъне в тях. Потънеше ли, нямаше спасение, тя щеше да го удави. Такава беше и тя самата. Стихийна, бедствена, дълбока. Обичаше силно или въобще, а тази нейна безметежна страст беше всепоглъщаща... Трудно беше да срещнеш жена с Луна в Скорпион. Всъщност, трудно не бе, защото или се случваше, или не се, но когато се случеше, това преобръщаше целия ти свят, побъркваше те до умопомрачение. Скорпионът бе символ на мистика, тайнство. На разгул, на вертепност... На полигамия и страст към всичко ново и дразнещо, стимулиращо и всепоглъщащо... Луната също – бледолика и недосегаема – разкриваше тайнствата на нощта, на чувствата, на сливането, на единението и после - на бедствието, на безпрошката... Луната и Скорпионът бяха доста магичен и неразгадаем тандем. Предвестник на бури, стихии, бедствия. Любов и ревност, отмъщения... Затова никой не можеше да си обясни, какво е да виждаш света само в черно и бяло, силно да обичаш и силно да мразиш, да искаш любов веднага, не някога, защото ти я даваш веднага и искаш кръговрат да любовта, не просто канално вливане и нейното изчерпване... Любовта, която тя даваше, бе силна, дълбока и тъмна. Никой не знаеше, какво е да мениш настроенията си от безкрайна радост към безкрайна печал, да те обземат меланхолии и депресивни състояния, да живееш в страх и несигурност, докато душата ти неспирно копнее за авантюри, за живот, бурен като океан, за казина, разврат, проституция, забранени неща... За бури, гръмотевици, светкавици – житейски и природни... Постоянно да ти се прави секс, да изпитваш силна страст, чувственост, чувствителност, възбудимост, ранимост... Да имаш много любов в себе си и да искаш да я споделиш, да я изразиш в чувство, в страст, емоции... В картина, в която някой силно крещи и всеки дочува гласа му от платното... Да се вкопчваш в партньора си като удавник за сламка, да го ревнуваш и от сянката му, да го обсвебваш... Да ти влиза под кожата и да излиза по много мъчителен начин, с години, с десетилетия... А понякога и никога... Да тъгуваш, когато не пише и не се обажда... Да имаш страх от самота, изоставяне... Да имаш затворена природа, вглъбена в себе си, в творчеството, в единението... Да имаш много връзки и никога да не попадаш на истинска любов, независимо колко силно да я желаеш, да умираш за нея, да изгаряш за нея като за вода в пустиня... Да раздаваш лоното си и да те боли от това, че се възползват от него, че го грабят, плячкосват от него, а не дават, че изпразват, опустошават най-святото ти място – олтара ти, в който ти си ги поканила най-съкровено, а те са те излъгали, измамили, предали са те... Подиграли са се с теб, изгаврили са се... От което да те боли в дълбочина, от дъното на недрата ти, а това да поражда желанието за мъст, справедливо възмездие над нарушителя... Той наистина не можеше да погледне в тези очи. Любовта му не бе така стихийна, а плитка, тънка и повърхностна, той се плашеше от дълбочината. Та в нея можеше да се удави. А кой се давеше на плиткото?... 3.10.2017 г., 23:55